Докато беше жив Йоан-Павел II, често го обвиняваха, че е вторачен в миналото, не разбира днешното време и не е в крак със света. Наистина, ролята му за свалянето на комунизма бе оценена, но се смяташе, че не намира мястото си във времената на демокрация и плурализъм и на световния пазар на идеи, където Църквата трябва да се бори за внимание на същия принцип, както останалите.

Днес обаче, петнадесет години след като той отиде в Господния дом, виждаме колко проницателно е анализирал действителността и колко сполучливо е успял да предвиди проблемите, с които се борим. След рухването на комунистическата система в Европа повечето интелектуалци се поддадоха на всеобщ оптимизъм, смятайки, че е приключило времето на големите политически и идеологически конфронтации и сега ще настъпи благодатна златна ера на либералната демокрация. Тогава беше на мода фразата: „края на историята“.

Светият отец обаче не се поддаде на тази еуфория, като твърдеше (напр. в книгата „Да прекрачиш прага на надеждата“), че марксисткият колективизъм е само „лошо издание“ на една по-широкообхватна програма, която от три века доминира в обществения живот на Запада, чиято същност е отстраняването на Бог и религията от публичното пространство. Историята на XX век показва, че тази битка никога не е приключвала добре за човека и му носи много трагедии.

Събитията, настъпили по-късно, потвърдиха правотата на Йоан-Павел II, който не само постави сполучлива диагноза на недъзите, измъчващи западния свят, но също посочи лек за тях. Според него бъдещето на света няма да се реши на бойното поле, а по-скоро в лоното на семейството и ще зависи от това какви взаимоотношения сме изградили с най-близките. Затова издигна до академична степен науката, изследваща феномена на семейството. Разработената от него теология на тялото се превърна в задълбочен, цялостен и изпитан отговор на наблюдаваната в момента криза на идентичността в сферата на човешката половост и сексуалност.

Този проблем е видим основно сред младите, които изпитват трудности при съзряването, защото съвременната западна цивилизация е изгубила традиционните модели на инциация, т.е. постигане на зрялост. Йоан-Павел II е първият световен лидер, който обособи младежите в отделна социална група и адресира само към тях своите послания, организирайки периодични Световни дни на младежта и посвещавайки само на тях своите многобройни срещи при поклоненията си по целия свят. Той помогна на цяло поколение, лишено от бащи и житейски кумири, да порасне, като разкриваше истинската същност на юношеството: откриване на собствената идентичност, призвание, смисъл и цел в живота.

Във време на прогресиращ разпад и дезинтеграция на социалния живот, той сочеше солидарността като основен принцип на колективния живот. За него тя беше социален еквивалент на любовта, а вдъхновение за нея черпеше от думите на Свети Павел: „Един другиму тегобите си носете“. Помагаше ни да открием колко много от обществените добродетели произлизат от Евангелието. Затова тяхното възраждане днес изисква да се върнем към изворите.

Изглежда, че философският принцип, определящ неговото отношение към света, е персонализмът, водещ най-вече до изграждане на живота върху личните взаимоотношения – първо със самия Бог, а след това с другите хора. Тази трактовка изключва възприемането на човек като инструмент и използването му за меркантилни или политически цели. Именно в този контекст Йоан-Павел II оценяваше различните социални и икономически системи, като гледаше не принизяват ли те човешката личност само до ролята на производител или потребител.

Този персонализъм на папата ни препраща към „Първата личност“, т.е. образа на самия Бог, чиято най-велика проява спрямо създанията е Милосърдието. Неслучайно това е един от основните теологични и проповеднически мотиви в понтификата на Йоан- Павел II. Бенедикт XVI в своето писмо, прочетено специално по случай 100-годишнината от рождението на папата, му обръща внимание, пишейки, че това е „същинският център, в чийто контекст трябва да разчитаме посланието, съдържащо се в различните му текстове“.

Може да го открием също в произнесените през 2002 година в светилището в Лагевники думи, които са актуални и до днес: „По всички континенти от дълбините на човешкото страдание като че ли се надига зов за милосърдие. Там, където царува омраза, желание за мъст, където войната носи болка и смърт на невинните, е необходима ласката на милосърдието, която дава изцеление на човешките умове и сърца и ражда мир. Там, където липсва уважението към живота и човешкото достойнство, е нужна милосърдната Божия любов, в чиято светлина се разкрива неописуемото значение на всяко човешко същество. Необходимо е милосърдие, за да изчезне цялата световна несправедливост в светлината на истината.“

Кардинал Станислав Дживиш

(за: „Всичко, което е особено важно“, 23/2020)